Йорданка Белева е българска поетеса и писател. Завършва българска филология в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, а по-късно и библиотечен мениджмънт. Автор е на три стихосбирки, четири сборника с разкази, а през 2021 г. дебютира и в детската литература с книгата си „Баба Дрямка”. Носител е на десет национални награди за литературно творчество, като последното си отличие получава преди по-малко от месец – национална награда „Йордан Радичков” 2022 г. от третото издание на конкурса.
Вие вече сте носител на 9 национални награди. Как се вписва в колекцията Ви от творчески отличия наградата „Йордан Радичков“ 2022 г.?
Чувството да получиш награда на името на Йордан Радичков е все едно някой да те прочете на Марс и да ти напише мило читателско писмо: наградата те изстрелва толкова високо и толкова надълбоко. Макар самото номиниране за тази награда, (номинирам означава да извикаш нечие име в името на някой друг, или в името на идея)да е своеобразно награждаване: щастлива съм името ми да бъде „извикано“ до това на Йордан Радичков. От друга страна виждам, че някои медии си позволяват фриволно да тълкуват тази награда и този литературен конкурс: че победителят е новият Радичков. Не съм новият Радичков, нов Радичков няма и няма да има никога. Оригиналност е едно, но неподражаемост е друго, невъзможността да бъде повторенЙордан Радичков е част от необхватния му талант.
Иначе всяка награда освен признание, е и потвърждение, че винаги си струват усилията да бъдеш внимателен с думите, с думите си, защото написаното наистина остава.
Защо литературните конкурси са важни за един творец?
Важни са в началото, когато си автор на дебютна книга, или имаш написани още една-две след нея, когато все още си в сянката на големите имена. Когато все още си никой – непознат, неразпознаваем. Конкурсите са начин да те извадят от анонимността, стига да влезеш в полезрението на журито и да си сред победителите. Но да не забравяме , че литературата не е състезание между автори, а състезание за сърцето на читателя.Завладееш ли публиката, оттам нататък всеки конкурс е по-скоро за егото на писателя, да си потвърди, че все още може, че все още го бива с писането, че все още си струва да продължи напред – напълно излишно упражнение, защото потвържденията идват от четящите, не от еднократния поглед на журито.
Съвпада ли Вашата собствена оценка за творчеството Ви с тази на критиката и читателите?
Слава богу не се вземам толкова насериозно. Никога не съм се „титулувала“ с прозвището писател, въпреки че са ме наричали така, изписвали са ме така. Приемам се като автор, не като писател. Работата на автора е да си напише книгата по възможно най-добрия начин, на който е способен. Оценките на критиката и читателите ласкаят, но и по някакъв начин задават и капаните: ами ако следващата ми книга не е поне толкова добра колкото последната? Писането на книги е постоянен сизифовски труд – не знаеш никога с достигането на върха дали няма да те катурне надолу камъкът на привидната слава.
Бихте ли споделите как се справяте с моментите на загуба, когато произведенията Ви не бъдат класирани?
Загуба е когато загубиш човек, а не когато не спечелиш литературен конкурс. Но вие сте права да формулирате така въпроса си, защото на вашата възраст и аз мислех, че няма по-голяма загуба от това да не вземеш първа награда от литературен конкурс. В интерес на истината не съм имала участие без награда, още с „появата“ си, деветнайсетгодишна, бях забелязана от журито и получих поощрителна награда. Разбира се, това за мен беше равносилно на смърт: поощрителна награда ми звучеше като да си ученик и да ти пишат тройка по милост, а да знаеш че си най-добрият.Имах присъщите на младостта дързост, нахалство и висока самооценка. Как така някакво си жури от университетски преподаватели ще ми дава на мен поощрителна награда, че аз съм минимум новата Елисавета Багряна JСлава Богу, това пишещият да си знае мястото сред другите автори, не идва от литературните конкурси, а от многото прочетени книги. Когато чета научавам най-много как пиша и къде точно съм в цялата тази занаятчийска работа, наречена литература, в която се чувствам предимно чирак на думите и само понякога майстор.
Кое е първото произведение, което написахте и с какво чувство си спомняте първите си творчески опити?
О, аз не тръгнах добре. Първото ми стихотворение, изобщо първите ми стихотворения не бяха продукт на онова невинно детско желание за изказ. Бяха условие – че ако пиша стихотворения, от училище ще ме изпратят на Международната детска асамблея „Знаме на мира“ , т.е. имаше нещо цинично в цялата работа: не е важно как пишеш, а колко стихотворения си написал, примерно четиридесет стигаха. А когато не ме изпратиха на Асамблеята, в знак на протест написах това: странна птица е човекът – рядко каца, често ака.
Бях на девет години. И до ден днешен никой не може да ме накара да повярвам в първите произведения на някого, ако пък са гениални – винаги подозирам, че е скрил поне петдесет текста преди гениалнияJДобре е, че с възрастта и най-вече с многото прочетени книги, идва стил и авторски почерк, или поне претенцията, че ги имаш.
Кой ви насърчи при първите Ви стъпки в литературата?
Не бих казала, че съм имала ментор, тъкмо напротив. Никога няма да забравя разочарованието, наречено кръжок по литература. На първото занятие учителката нареди столовете ни с лице към прозореца и каза да гледаме залеза, а после да напишем стихотвроение за него. И понеже мен този залез никак не ме вдъхнови, а второто занятие беше идентично с първото, само че този път вместо залез гледахме в портрета на един партизанин, бях на крачка от това да се откажа да пиша изобщо. Затова сега, когато се срещам с пишещи деца и разговаряме , винаги внимавам да не оставя у тях усещането, че писането е акт на насилие над собствената ни личност, че е процес на самоизмъчване непременно да напишеш нещо, което да покрие очакванията на другите за теб самия. Опитвам да им обясня, че няма нищо по-хубаво да изненадаш себе си с това, което пишеш, че е важно да не си задаваш бариери и рамки и че няма нищо по-заблуждаващо от усещането за завършен текст.
И понеже ме питате за насърчаване и първи стъпки, затова ще направя уточнението, че за истинско прохождане в литературата отчитам студентските си години, когато следвах българска филология. Активното, безразборното дори четене на литература, тази всеядност, с която влизах в университетската библиотека, ми помогна да започна да оформям освен читателски вкус, но и вкус как искам да пиша, на кого от авторите искам да приличам. Затова и първите ми текстове тогава по мъничко са приличали на нещо вече прочетено, но казано с мои думи, силно препращащи към оригинала, към вдъхновяващия ме автор. Отнело ми е години да изляза от уподобяването, от имитацията и да бъда, да намеря себе си. Този извървян път ми е много скъп. И сега ще ви отговоря накратко на въпроса: подкрепяха ме всички онези чудесни книги и автори, които оформиха моят конспект на възхитата.
С какви трудности се сблъскахте при издаването на книгите си като млад автор?
С какви ли не. Не знам дали трябва да се обяснявам за това.Накратко: „наложи“ ми се да спечеля два пъти Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“, чиято първа награда е издаване на дебютна книга с поезия: през 1999 г. взех специалната награда на конкурса, която трябваше да донесе дебютната ми книга, и тъй като това не се случи, през 2002 г. отново участвах в същия конкурс, цяла щастлива случайност е, че го спечелих отново. Дебютирането ми с разказите е съвсем друга история. Тогава все още нямах никакво самочувствие, не смеех да предложа ръкописа си на някое издателство, самофинансирах издаването на книгата си с разкази. Но тя („Надморската височина на любовта“) реално ме направи видима за читателите и ме превърна в търсено име, благодарна съм ѝ. Между първата ми книга с поезия и първата с разкази има разлика от десет години.
Откъде черпите вдъхновение и как се променят за Вас източниците на вдъхновение през годините?
Нищо по-зареждащо няма за мен от хубавите книги, хубавите разговори, от хубавата тишина. Най-вдъхновяващо ми е когато пътувам с Иво и Мери по света.
Автор сте както на проза, така и на поезия и на научни изследвания. Това предполага различна нагласа и подход. Кое от тях Ви доставя най-голямо удоволствие при писане? Кое чувствате като Ваша страст? Защо?
Ако говорим за удоволствие при създаването на различни жанрове, най-много обичам да пиша за книги. Да ме е впечатлило заглавие дотолкова, че да искам да покажа книгата на другите, да ги накарам да я потърсят, да я прочетат. Удовлетворяващо е самото усещане да не си автор, лишен от периферно зрение и да виждаш по-далече от книгите, които си написал. Да умееш да се зарадваш на чуждата хубава книга като на собствена.
След поезията и краткия разказ, наближава ли моментът да напишете повест или роман?
Никога не съм била толкова близко от написването на роман и толкова далече от преодоляването на страха от провал. Всеки път когато започвам роман, той се превръща в гениален кратък разказ J
Предполагам, че следите литературния процес в страната. Как бихте го характеризирали?
Не обичам да правя обобщения, още повече субективни, тъй като нямам този обхватен поглед на изследовател на цялостния литературен процес. Но да речем, че в частта, в която участвам като читател, българската литература е и приятно и благодарно място. Богато събитийно и сюжетно.
Как се вписват младите в съвременната българска литературата и виждате ли обещаващи имена сред тях?
От това, което наблюдавам, младите се вписват активно и в двата полюса на присъствие: от безспорен талант до абсолютно бездарие и колкото по-бездарен си, толкова повече последователи имаш в социалните мрежи. Бездарието винаги е държало високи добиви на харесване, селскостопански казано. Докато истински таланливият млад човек обикновено е тих, почти невидим, разчита на думите си да го представят. Талантът открай време се съчетава по-лесно с достойнството. Дадох примери и в двете крайности, но има и едно осредняване – това на полуталантливите, и там е най-колебливата среда на очакванията. С удоволствие чета силни текстове от млади автори.
Интервю на Изабел Спасова
Клуб „Медии“
За още новини, видео и снимки се абонирайте за нашата facebook страница.